Ozzy - Кръстникът на метала

loading...

Бирмингам през 60те е ултратипичният английски индустриален град. Мъжете се трепят по заводите, вечер се наливат безпаметно с бира в пъба, а в неделя реват на стадиона, в случай, че "Астън Вила" е домакин. За младежите от работническата класа като Джон Майкъл Озбърн особен избор или житейски перспективи няма. Общо 3ма братя 3ри сестри и плодовитите им родители са натъпкани в къща с 2 спални и парите едва стигат за храната, ден за ден. Татко бачка нощна смяна в стоманолеярната, а мама - дневно в автомобилния завод. Озбърнови нямат дори кола. Само въпрос на време е от тази действителност да избликне мрачен хеви метъл (Ози и въобще Sabbath твърдо отричат, че стилът им е хеви метъл, "по скоро хард рок" - казват те Mort)…

Джони, или по-точно Ози, както съучениците предпочитат да го наричат, бързо се отегчава от даскалото и едва 15 годишен смело и наивно решава да промени съдбата на семейството с парите, които ще изкара с честен труд… Мизерните шилинги, които изчуква като помощник водопроводчик и скотобоец в кланица (т. е. "метълската" длъжност да убива крави!?) логично не му носят търсеното духовно удовлетворение и той се пробва за кратко и от "другата страна" на закона. Стажът му като несръчен пишман-крадец е кратък и печален и завършва на 2 пъти с пребиваване в местния затвор. Този ранен тъмен период в биографията му остава увековечен от разкривените букви O-Z-Z-Y на пръстите на лявата му ръка и ако като мен сте се чудили кой ли му е правил тази нескопосана татуировка - обяснението е, че Ози е свършил художественото дело сам, в килията си в затвора, ползвайки графит и обикновена губерка за шиене…

Макар и учил-недоучил, Ози все пак е достатъчно (природно) интелигентен, за да изгрее моментално, че затворът е гадно място, където не иска никога да се връща. В онази епоха на истеричен рокендрол бум светът на музиката изглежда по-привлекателен от всичко друго и той решава да му посвети цялото си сърце, душа и гърло. Може би малко парадоксално, основното му вдъхновение и пример са Beatles…

Следва пъстра серия от безименни, аматьорски тийнейджърски банди, обяви по местните вестници и музикални магазини и неизброими персонални промени, докато… в картината сякаш се намесва въздействащият жест на Съдбата. Друго обяснение просто няма! Та под първоначалното име Earth тя събира Озбърн с приятеля му Гийзър Бътлър, Бил Уорд и бившия съученик Тони Айоми, който трябва да положи сериозни усилия, за да преодолее старата си антипатия към странния Ози. Свирейки кавъри тук и там, те оцеляват само благодарение на майката на Тони, която има собствена сладкарница и им бута храна и цигари, както и своя бус, с който да тътрят очуканата си апаратура… Вътрешната алхимия на квартета обаче е изумителна и когато четиримата решават да приемат името Black Sabbath от едноименния хорър филм с Борис Карлоф - историята на рока скоро ще се промени. Мрачен и тежък, ярко индивидуалният стил на групата, увенчан с неповторимия пронизителен вокал на Ози, моментално привлича вниманието. Дебютният едноименен албум, записан за смешните 8 часа и само 800 паунда, излиза на символичната дата 13 февруари, петък, 1970та и моментално стига до номер 8 в британския и номер 23 в американския чарт - страхотно постижение сред конкуренцията на титани. Горд, че - по неговите думи - "може да покаже на майка си своя глас, записан на парче пластмаса" - Ози въодушевено носи винила вкъщи, без да подозира унищожителна критическа оценка…

Втрещен от "готическия" саунд на тавата, баща му изтърсва: "ти сигурен ли си, че сте пили само алкохол? Това не е музика, това е извратено…".

С успеха идва турнето. А с турнето идва Америка. Нейните умопомрачителни мащаби и пропорции издигат младата английска банда на качествено ново стъпало и взаимната им любов с американските фенове ще остане завинаги една от най-солидните опори на Black Sabbath. Макар и в началото Ози да трябва да реве на по-пасивната щатска публика да се вдигне от задниците си и да беснее, в Ню Йорк Бил Уорд да мята в тълпата целия си комплект барабани, вбесен от недостатъчния ентусиазъм… Мълвата моментално стига чак от Ел. Ей. и вече всеки знае, "Black Sabbath е адски яка банда със зверски фронт мен".

В характерното за епохата ускорено темпо събитията се редуват в луд конвейер… Записана отново в лондонските студия, този път за "разточителните" 4 дни, хеви класиката Paranoid излиза през януари 71ва година и се качва директно до английския номер едно. Същата година е издаден още един албум, Master Of Reality, Ози се жени за първата си съпруга, Телма, която вече има син Елиът. С набъбващия ореол на рок супер звезди върви и все по-тясната "дружба" с наркотиците - според легендата през 72ра година Black Sabbath правят Volume 4, киснейки в джакузи и смъркайки купища кокаин, като само от време на време излизат от водата, за да ударят някое парче. Същата година Телма ражда Джесика и Ози за пръв път става биологичен баща - житейски факт, чиято значимост едва ли тогава е имал възможност да осъзнае, дълбоко потопил размътен мозък в гъстата кокаинова мъгла…

Това е средата на 70те години на Black Sabbath - време на класически, шеметен "рокендрол лайф стайл" - с апокалиптично излишество на дрога, алкохол, скъпи коли и секс. Най-много от всичко, естествено, изпива и изсмърква Ози. В еуфоричното заслепение на момента никой не забелязва, че липсват елементарни неща - като например документи за собственост върху колите, къщите и най-вече - авторските права върху музиката. Затова след раздялата с мениджмънт дуото Мийн/Пайн четиримата изведнъж се оказват на… гола поляна - без къщи, без коли, изпълнени само с решимост сами да определят бъдещето си.

Наемането на новия мениджър Дон Ардън има съдбовно значение именно за ексцентричния вокалист на вече легендарната група. Дъщерята на мистър Ардън, Шарън, едва 18-годишна по онова време, си уплътнява времето по западните стандарти - не като харчи наготово парите на баща си, а като си изработва хляба на рецепцията в неговия офис. Невинното момиче е смразено от ужас, когато един ден през прага прекрачва дългокос тип с безумен поглед и окачен на врата кран от чешма на верига, който сяда на земята, отказвайки предложения стол. Нито един от двамата не подозира, че срещата им един ден ще се превърне в "брак, замислен в Рая" и прескочил на няколко пъти (за разнообразие?) почти до дъното на Ада…

След безспорната класика Sabbath Bloody Sabbath (1974), основателно считана за най-добрия Сабат албум с Ози (Paranoid e Mort) и силния Sabotage, изглежда, че хармонията и позитивните движещи сили вътре в бандата вървят към изчерпване, а личните конфликти издуват вени ден след ден. През 1977 година бащата на Ози си отива от този свят и това е крайно тежък удар за и без това лабилната психика на певеца, раздирана от алкохолни делириуми и наркотични кошмари. В отчаян опит да намери нова пътека, той увещава бившия Пърпъл Глен Хюз да направят група заедно, но отказът на Хюз го тласва почти насила към измъчените записи на Never Say Die. Айоми вече сериозно мисли за смяна на певеца и дните на Ози в Сабат са преброени. Сега, години по-късно, отдавна надживели всякакви лични търкания, Тони и Ози единодушно признават, че най-точният термин е "разкаран".

И ето, съвсем като в безсмъртните Дантеви стихове - "На попрището жизнено средата намерих се в лес тъмен по зла чест, че правий път сбъркал бях в тъмнината" - Ози Озбърн е на дъното на тъмната дупка… От милионите, изкарани със Сабат, не е останало нито пени, а артистичното бъдеще на такъв непоправим алкохолик и наркоман не привлича инвестиционните апетити на нито един лейбъл. Всички мислят, че Сабат, които са привлекли изключителния вокалист Рони Джеймс Дио, ще продължат звездната си траектория, докато криволичещият път на Ози безславно ще угасне в пепелта. Звучи повече от логично. Но черната муза, която явно бди над лудата му глава изпраща на помощ единствените две човешки същества, способни да го извлекат от бездната. Вече позната ни Шарън Ардън. И един млад, невероятно талантлив китарист.

Шарън отдавна преодоляла боязънта си от Ози, е прегърнала благородната кауза да го спаси от самия него. Обратно на прогнозите, че певецът ще търси съюз с друга звезда от своя калибър, за да сформира супер група, тя го завлича до Лос Анджелис и успява да го склони на безкрайно прослушване на млади китаристи в търсене на редкия, нешлифован диамант с уникален блясък. Дълги - предълги часове на отегчително слушане на имитатори на Тони Айоми отегчават Ози до крайност и, смъртно уморен, той се завлича до хотела. Буквално един ден преди обратния му полет за Англия, Съдбата пак се появява, този път във вид на телефонен звън.

"Ако не чуеш това момче, си луд!" - отсича драматично един негов познат музикален агент… и през вратата влиза Ренди Роудс. В 4ч. през нощта той опъва жиците през един малък усилвател в хотелската стая и долната челюст на певеца увисва. Годината е 1979-та. Записал първите два албума на Quiet Riot, Ренди определено не е пълен новак в бранша, но и никой извън Ел Ей не го е чувал. Знаменателното е, че в този критичен момент за цялата си по-нататъшна траектория, Ози Озбърн проявява зряла мъдрост и пълна липса на егоцентризъм. Усетил безпогрешно свръхестествената сила на изключителната дарба, той оставя на Ренди максимално пространство за развитие, а по време на концертите го вдига на раменете си - сякаш за да го покаже на света…

Критиците сипят сравнения между Джими Хендрикс и младия талант, който бързо добива почти култов статус. Продажбите на първите два албума, Blizzard Of Ozz и Diary Of A Madman, са далеч по-добри от очакваното и издателите от Columbia изведнъж поглеждат сериозно на групата. Макар все още затънал до шията в алкохол и дрога, Ози отново има кариера. Но не и гладък път към нея.

През 1981-ва година една от агониите в живота му най-после приключва. Безкрайните пиянства са отчаяли Телма и тя демонстративно изхвърля вещите на съпруга си на улицата… Без ни най малко да се изненада от това, Ози решава да не затормозява перманентния си махмурлук с бракоразводни усложнения и просто си тръгва, зарязвайки всичко, което притежава. Този "джентълменски" ход формално отваря вратите за вече сериозната му връзка с Шарън, но щастието им е вгорчено по най-ужасен начин… Двойката сключва брак в Хонолулу, Хавай, на тържествената американска дата 4 юли 1982-ра година, само няколко месеца след непрежалимата загуба на Ози - на 19 март Ренди Роудс загива в самолетна катастрофа, оставяйки своя ментор без соло китарист, без партньор, без приятел… Първа брачна нощ? ОК, ама има време, къде е най-близкият бар?

Наглед почти безкрайна, епопеята от моментни възходи и мрачни падения, от лъчи надежда, редувани с непрогледна тъмнина, никога не спират за живота на Ози. Дори "откупването" му от договора с тъста Дон Ардън не идва гладко и леко - той и Шарън трябва да платят на "татко" 1,5 млн долара, и то след като е издаден и последният дължим албум - умишлено нискобюджетният Speak Of The Devil. Но основното условие е Шарън да убеди блудния син най-после да се справи с хроничния алкохолизъм. Опитвайки дипломатичен подход, тя го изпраща в клиниката Бети Форд като в място, където ще го научат "да пие правилно" и той, е изумен, още първата вече установява, че в проклетата клиника няма дори един-единствен бар!?

Оттам до края на десетилетието пътеката на Ози не спира криволичещите си виражи. Безбройни персонални промени в групата (макар че нюхът му винаги избира страхотни музиканти), скандали по пресата (прочутите отхапани глави на прилеп и гълъб), редуване на по-добри (Bark At The Moon, No Rest For The Wicked) с разочароващи (The Ultimate Sin), албуми. Алкохолният делириум стига до опит за удушаване на Шарън, жената, направила всичко за него, майката на децата му…

Тук му е мястото да кажа, че само преди няколко месеца гледах по американския VH1 документалния филм за Ози от поредицата "Behind The Music" и чух отново всички тези истории от собствената му уста. Уверявам ви, звучеше ужасно, неподправено драматично. И сега си мисля - какво е преживял този голям мъж, колко време е бил с единия крак в отвъдното, как се е измъкнал от студената прегръдка на Сатаната… И това ако не е истинско чудо!

90те години обаче виждат Ози напълно прероден.

Първият знак за новото качество в живота му е превъзходният албум No More Tears (1991 година) - първият проект в живота му, записан абсолютно на трезво. Тотално различен като звучене, дискът разкрива неподозираното дотогава усещане на Ози за фина мелодика (вдъхновена от стария му респект към Beatles?) и дори му печели Грами за парчето "I Don`t Want To Change The World". За радост на милионите фенове от вече две-три поколения, заканата му "No More Tours" не се оказва сериозна и той преодолява умората и желанието да се заседява за по-дълго вкъщи с децата - само за да открие, за свое изумление, че Black Sabbath "реюниънът" е бил като склад с динамит, очакващ хвърлянето на случайна клечка! Нещо повече - страхотната идея за месомелачката Ozzfest в последните няколко сезона отвори очите на всички рок историци за красноречивия факт: Сабат като цяло и Ози в частност са единствените и комай основни учители, вдъхновители и герои за 99% от тежките и твърди банди през последните 20 години! Този внушителен мост между няколко поколения музиканти и фенове вероятно ще бъде обстойно анализиран в бъдещето, но аз винаги ще вярвам, че в него има и щипка от онази мрачна мистика, която се чуваше в студения дъжд и глухите готически камбани на първия Сабат албум…

За "днес и сега" при Ози е малко относително да се говори. Защото, напук на възрастта, той е неизменно в крачка към утрешния ден. Новият му съвсем топъл албум Down To Earth, излиза на 15 октомври и е негов пръв солов проект от 6 години насам, но едва се смества в натоварената му програма. Дискът, мимоходом само споменавам, е фантастичен - "старият" съратник Зак Уайлд е във върха си, подпрян от ужасно здравия дует на Робърт Трухилио, и Майк Бордън, а гласът на Ози е в перфектна форма. Задължително заглавие! Бандата моментално се втурва на турне, защото следващите записи - този път с Black Sabbath - идват скоро… Изтощителната серия от 33 гига започва на 31 октомври и завършва в самата новогодишна нощ, а под общото заглавие The Merry Mayhem Tour се "крият" още Роб Зомби и специалните нео метъл гости от Мъдвейн. В целия пренаситен график от събития някак в страни остава фактът, че за 2002ра година великият Ози бе удостоен с място в прочутата холивудска Алея на Славата (редом с Queen и Ал Пачино). И сред целия този потоп от успехи, блясък и триумф, сякаш да напомни за неизменното мрачно наличие на Ада, някъде там, на леденото дъно на нашата душа, съдбата поставя Ози и жена му в центъра на Манхатън точно в онзи зловещ за Америка 11 септември… Усетил съвсем близо изгарящия дъх на Апокалипсиса, той посетил за кратко близка черква в опит да събере мислите си, преди да се завърне у дома в Града на Ангелите. Е, като че ли това е и най-хубавото в рок приказките - за разлика от "истинския" живот, те понякога могат да завършват и с хепи енд.

А бащицата Ози го заслужава.